Испанските атлети

Диокъл „испанеца“, Корнелий Атикус, Марк Валерий Испанико или Марк Улпий Аранкинтус са испанските гладиатори за които с пълна сила важи римската сентенция „хляб и зрелища“.  Тези атлети участвали в различни забавления типични за римската епоха: надбягване с колесници, битки между гладиатори и атлетика. Които разпалвали страстите на римляните от периода на републиката и империята. Не е измислица, че историците са изброили най-малко седемдесет амфитеатри и циркове, разпръснати из римските провинции. Амфитеатрите символизирали римската страст по зрелищата  както никоя друга сграда.

Въпреки, че сградите, постановките ( възстановки на паметни римски морски битки „наумакиас“, до битки между диви животни) и организацията на тези зрелища били скъпи. Техните участници не споделяли този луксозен живот – най-познатият пример е този на гладиаторите.

Гладиаторските битки са с етруски произход и били едно от най-важните събития в публични живот на римляните.  Гладиаторските битки станали особено популярни по времето на Сципион Африкански. Разбира се имало и гладиатори с „испански“ произход, като най-известния със сигурност е Марк Валерий Испаник, изигран от Ръсел Кроу във филма „Гладиатор“.

Испанския журналист Сесар Видал отбелязва, че във филма „Гладиатор“ Ръсел Крои се изправя са кратко време срещу испанските гладиатори и трудно ги побеждава. Ако това беше истина трудно биха станали герои.

В очите на своите съвременници , гладиаторите не били герои,а обречени хора, втора ръка, т.нар. „инфамис“ безправни хора. Защото по голямата част от тях били затворници, престъпници, войници изпаднали в немилост и роби които ако имали късмет оцелявали при пет шест битки.

Марк Валерий Испаник несъмнено бил различен случай. Сесар Видал обяснява, че по нататък започнали да стават гладиатори свободни хора като Валерий. Те се наемали от „ланистите“, хората, които търгували с гладиаторите. Те правели това за да избягат от мизерията, глада и да припечелят нещо. Изглежда, че Марк Валерий, роден в Мерида е един от малкото, който получил някакво признание.

Марк Валерий не бил единственият, Марк Улпий Аранкинтус бил също много известен, роден в Паленсия.Той бил най-известния от своя тип „рациарий“. От неговата надгробна плоча става ясно, че участвал в единадесет двубоя и умрял на тридесет и четири години.

Хуан Серано Сайас, който е спортен инструктор, обяснява в своята книга “ Испанско участие в Олимпийските игри и Римската империя“. Който описва в книгата си гладиаторски надгробни плочи в Кордоба, благодарие на които знаем за тези гладиатори от древността. Освен Марк Улпий, научаваме и за Квинт Ветий Граций.  На една от плочите виждаме следния надписа – „ Квинт Ветий Граций, той умрял в Немаусу, който се сражавал като тракиец (носели поръбени щитове, покриващи изцяло главите им, квадратни шитове и дебела броня покриваща краката им. Носели извити мечове наречени „сика“. Спечелил три корони и умрял млад на двадесет и пет години.“ Надгробният му камък бил поставен от неговия треньор – Л.  Сестий Латиний.  Неговата специалност била „hoplomachi¨( снабдени с пълбо бойно снаражение подобно на древногръцките хоплити, Краката си увивали в дебели парчета вълнен плат, носели копие и малък кръгъл щит. Той успял да сложи само надгробна плоча без инициали, това направила съпругата му.

Надгробните плочи и по специално „гладиаторската епиграфика“ ( наука, която се занимава с узучаване на старите текстове и надписи) са главните извори за историците. Историкът Алберто Себайо Орнеро, от Историческия факултет в университета в Кантабрия, обяснява,че гладиаторските надгробни плочи винаги са изписани по един и съш модел: име, въоръжение, възраст, когато е загинал, с какво се е занимавал). Това ни разкрива идеята за обща идентичност между гладиаторите.

Гладиаторските надгробни плочи трябва да се приписват на известни и видни фигури биещи се на арените, защото само те могли да си позволят някакъв известен „фен-клуб“. Който ще си спомня за тях след погребението им.

Без съмнение елита в римския спорт били състезателите участващи в набягвания с колесници. Които за разлика от бедните гладиатори имали много по-добър живот. Наричани „царете на скоростта“, начело на своите биги (колесница с два коня), триги ( три ) и куадриги ( четири). Античните „пилоти“ били радост за хората, които посещавали цирковете.

В този случай ни е много познато представянето на колесничарите в киното, но със сигурност най-известния представител на ауригите ( античен роб със статус на гладиатор, задължен да управлява колесница). Луситанеца Кайо Апулей Диокъл. Диокъл бил истински идол за своята публика, благодарение на дългата си кариера,маркирана с победи.  Това занимание му гарантирало слава, блясък и богатства. Според изследване на Университета в Пенсилвания, той спечелил 35 млн. сестерции под формата на бонуси. Тази сума му осигурявала охолен живот.

Диокъл „най-изтъкнатия от всички колесничари“ така както твърди неговия надгробна плоча, започнал да се състезава през 122 г. пр. Хр, когато бил на осемнадет години и се „пенсионирал“ на четиредесет и две години.  Благодарение на откритите надписи в „Цирка на Нерон“ (днешния Ватикан), знаем,че е участвал в 4257 състезания от които спечелил 1462.

Колесничарите били разделени на различни фракции (отбори), които се различавали според цветовете на облеклата си. По време на своята дълга кариера Диокъл носил цветовете на червените, зелените, белите,зелените. След, което се оттеглил в град Пренесте близо до Рим, където се наслаждавал на охолен живот.

Без оръжие, без животни, борбата тяло срещу тяло, единствено с помощта на силата и способностите на всеки борец, т.е борбата също била едно от забавленията на римляните. Наследство от гърците, които направили от борбата олимпийски спорт “панкратион“ гръцки термин използван за борба.  Панкратионът комбинирал свободна борба и бокс. Ако гладиаторските борби и състезанията с колесници били рисковани и опасни, борбата не отстъпвала. В борбата практически се разрешавало всичко и съвсем нормално било загуба на равновесие, ритници, юмруци, счупвания, всякакви удари по цялото тяло.  Разбира се имало и забранени „хатки“ , бойците нямало право да бъркат в очите на противника или да хапят.  Както при гладиаторите и борците се предавали, когато един от тях вдигнел пръст,че се предава.

Отново благодарение на надгробните надписи разбираме, че че е имало „шампион по борба“ родом от Иберийския полуостров, Корнелий Атикус. Родом от Полентия, днешна Майорка. За живота му се знае малко, освен,че е взимал участие в някои гладиаторски игри. Надгробният надпис гласи, че Корнелий Атикус бил активен между 193 и 211 г. пр. Хр.

Към днешна дата името на знаменития борец носи специална награда, която се присъжда в Майорка за спортни заслуги.