Сасанидската армия, поява, структура

     Източната империя – Сасанидското[1] царство, синоним на величие, могъщество и блясък в Азия. Могъщата азиатска империя, покорила много народи дължи своето могъщество на своята армия. Без силна армия една държава, никога не би могла да излезе от сянката на другите страни, да не говорим за разширение. В своя зенит Сасанидското царство се разпростира върху територии в Азия и Африка[2]. Монархията на персите продължава съществуването си четири века, като се сменят около тридесет владетели,


[1] Името на царството/ империята идва от основателя на държавата – Сасан, който основава нова династия – сасанидската. Около 200 г. неговия син Папак, който държи духовната власт т.е. „ерпат (духовен наставник), управлява провинция Фарс, от столицата си – Истарх. Столицата му се намира близо до развалините на Персеполис разрушен от Александър Велики през 330 г.пр. Хр. Папак е васал на Партското царство, управлявано от династията Аршакидите.  Неговия най-малък син – Аршадир започва да разширява земите си като влиза в открит конфликт с партския цар Артабан IV. Двамата владетели се изправят през 224 г. и при битка, партския цар е убит. Тази година (224 г.) се смята за първа на новата династия и Сасанидското царство. Две години по-късно Ардашир влиза в Ктезифон и се обявява за „цар на царете“.  Самите перси наричат царството си: „Ираншахр“.

[2] Традиционно териториите на Сасанидското царство се разпростират върху земите на днешен Иран, Ирак, Грузия, Армения, Афганистан, Туркменистан, Азербейджан, Дегестан, Южна Осетия, Абхазия, Бахрейн, Кувейт, Оман, Катар, Обединени арабски емирства,Йемен, Пакистан. Но при най-голямото си разширение при цар Хосров II (591-628) империята поглъщата земите на днешните Сирия, Палестина, Израел, Йордания, Ливан, Египет и големи части от Турция. Ромейския василевс Ираклий успява да си върне загубените земи, малко преди началото на арабското нашествие.

някои могъщи, други почти незабележими. През почти цялото си съществуване Сасанидското царство воюва на два фронта – на изток е в конфликт с тюрките и хуните, а на запад с могъщата Римска империя.  Рим се явява равностоен противник и често войните между тях  завършват без ясен победител, както и мира не се запазва за дълго. Въпреки катастрофалните загуби понякога и от двете страни, това не отслабва империите чак до VII век. Когато последната им война коства всичко – Източната Римска империя, значително се свива, а Сасанидското царство е погълнато от зараждащия се Арабски халифат.

   Римляните взаимстват много неща във военно отношение от персите, а има защо – тяхната армия е смесица от дълги традиции и брилятни новости. Комбинирайки по невероятен начин традициите и иновациите, не е учудващо, че персите са господари на тази част от света за такъв дълъг период.

Най-голямото разширение на Сасанидска Персия през 620 г. при Хосров II

Възродената армия и нейните нововъведения

    Първите владетели на Сасанидското царство смятат себе си за наследници на боговете и Ахаменидската династия [1]. В техните ръце са съсредоточени религиозната и светската власт. Затова сасанидските царе се кичат с титлата „цар на царете“. В следващите векове аристокрацията и жреческата общност намаляват влиянието на персийските царе и те стават „обикновени“ светски владетели. Но в ранния период на сасанидската история персийския цар е всесилен. За да може да запази и засили своята власт, той има нужда от силна и професионална армия. A като наследници на Ахаменидите логично е армията да бъде структурирана по ахаменидски тип. Армията е организирана и структурирана от времето на великите персийски ахаменидски владетели. Тя е под лично командване на „царя на царете“.

 Офицерите са отделени от сатрапите (областни управители). Ардашир запазва прекрасната партска конна система, защото тя се  доказва в много битки. Включил новите типове обсадни машини, оръжия, защитни съоръжения и брони за войниците.За разлика от своите ахаменидски предшественици, сасанидите рязко се отличавават откъм военно дело. Те изоставят почти неизползваемата колесница, за сметка на бойните слонове, включвайки тежковъоръжените катафракти и клибанарии. Увеличават бройката на конните стрелци по партски модел. Тези и други нововъведения са причината за персийското могъщество в продължение на четири века.

Структура и основни видове войски    За разлика от римската армия, например, сасанидската армия не е изучена толкова детайлно. Причина за това са оскъдните извори и източници на информация около военното дело на сасанидските перси. Въпреки товa


[1] Управляваща династия поставила началото на първата Персийска империя управлявала от 550 г. до 330 г. пр. Хр. Династията е кръстена на Ахемен.

съществуват отделни и разпокъсани източници, които „хвърлят светлина“, относно армията на персите. През по голямата част от историята си сасанидската армия е управлявана от главнокомандващ, член на царското семейство. Членове от големите родове заемат важни постове в армията. Има данни, че цар Хосров I разделил армията на четири части, под командването на четирима пълководци. Отделно персийските царе имали навика да предоставят управлението на провинциите на своите синове, за съжаление тази традиция създава предпоставки за бунтове и метежи.

  Сасанидската армия е разделена на корпуси, които пък са разделени на подразделения, които пък от своя страна на отряди. Персийското общество е разделено на четири прослойки: жреци (магутапан), писари (дипиран), простолюдие (вастриошан) и воини (артешатаран).   Военната система на сасанидите се опира на партската тежка конница. Затова сасанидските перси наблягат повече на конница и по специално тежката. Защото персийския релеф (големи равнини без почти никакви гори и много малко планини) кара персите да разчитат на конница, която ще бъде мобилна и могъща и ще може възможно най-бързо да отреагира на войната на два фронта. Освен това източните противници на сасанидите: хуните и тюрките също са конни народи. Отделно има лековъоръжени конни стрелци, набирани от по-нисша аристокрация и номадски наемници. В тил  се използват индийски бойни слонове, зад тях са лека пехота, съставена от зле обучени и въоръжени селяни. По опитните пехотинци са разположени отред с тежката конница. Спомагателните отряди са набирани от северните и източните части на империята – иранци от Сейстан и Кушан, албанци[1] от и ефталити[2].


[1]  Областта Албания в Сасанидска Персия, намираща се Кавказкият регион.

[2] Степен народ от групата на хуните завладял през V-VI век обширни територии в централна Азия.

Най-малките отряди в персийската армия са познати като „шпах”, а най-големите като „гонд“.

    Етническият състав на персийската армия е много пъстроцветен. Още Херодот описва армията им, че е съставена от всякакви племена и народи идващи от Азия и Африка. По времето на сасанидите положението не било по различно. В армията имало място са всякакви ирански племена, индийци, осетинци, дегестанци, арменци. Специално място в персийската армия вземат арабските съюзници – цаството на Лахмидите. През цялото съществуване на Сасанидска Персия, лахмидите са верни съюзници, които осигуряват на персите лека конница. Тя има важна функция, защото е мобилна и често разорява граничните райони на персийските противници. Арабските съюзници са важни и по друга причина – те са буфер между Сасанидска Персия, Рим и другите арабски племена. Те пазят южната граница. В началото на VII век, персите ликвидират арабското царство. Това е една от причините за бързото настъпление на исляма и силите на бъдещия халифат.

Конница

    Ядрото на персийската армия се образува от прослойката на Савараните. Те  представляват елитна конна аристокрация. Всеки саварински отряд има специално бойно знаме „Драфш“. Членството в тези войски е специално запазено за хора от индо-иранската общност. Савараните са разделени на три големи категории. Първата се състои от седем бележити фамилии : на първо място разбира се влизат царската династия на Сасаните, другите шест имали партски корени: Аспахбад – Пахлав (областта Гурган, северна Персия), Карин – Пахлав (Шираз) и Сурен – Пахлав (Сейстан , югоизточна Персия), Спандях (от областта Нихаванд, близо до Кюрдистан), Михран (Рау, близо до днешен Техеран) и Гуив.

Втората група е съставена от „Азаданите“, те са  ядрото на савараните и историята им може да се проследи чак до времената на Ахаменидската империя. И третата група е резултат от реформите на Хосров I, който позволил на по-нисшестоящите аристократи да се влеят в редиците на савараните т.нар. „Дехканс“.  Най-известни от Савараните са „Зейедан“ (Безсмъртните), които наброяват десет хиляди мъже и са командвани от пълководец, носещ титлата „Вартарагх – Ниган – Квадхай“.

 Името на отряда и самият отряд са наследени от Ахаменидската традиция и копират отряда от времето на Дарий I. Напълно възможно е облеклата и бойните им знаци да са били същите като от времето на Дарий. Като част от Саваранската сили те имат за задача да пазят от пробиви и да се включват в критични моменти.

    Друг престижен Саварански отряд е Царската гвардия или Пуштигбан, начело с командир носещ титлата Пуштигбан – Салар. Царската гвардия наброявала хиляда човека. В мирно време Пуштигбан поддържали реда в столицата – Ктезифон. Koнниците които изпъквали по време на битки със своята смелост са причислявани в „Гиян – авспар“ (тези които си жертвали живота), наричани разговорно и „Пешмерга“.

   От времето на Хосров II (590-628 г.) се появяват три нови елитни Саварански отряда – два от тях са познати като „Хосровгетае“ (собствеността на Хосров) и „Пироозетае“ (Победителя). Които изпълняват функцията на царски стражи. В „Хюзистанската хроника“ е описан момент в който по време на обсадата и победата при Дара през 604 г. бил спасен от капан от един от своите стражи, наречен Мушкан. Който най-вероятно бил член на „Пироозотае“ или „Пуштигбан“. Още един елитен отряд от времето на Хосров е т.нар. „Спах“ (армия). Който представлява отделна армия, наброяваща петдесет хиляди души,  позната под името Златните копиеносци.

     „Шпах“ (изправената армия) има много общи черти с партските войски. Най – общо  Саваранските войски се делят на: „Ващ“ – малък отряд, голям отряд, вероятно състоящ се от хиляда човека, познат като „Драфш“, със собствен военен флаг. И големите редовни отряди познати като „Гунд“, начело с „Гунд – Салар“. Смята се, че персийската армия била разделена на десетична система, заради наименования на отряди и титли като „Хазарманд“ (хиляда души) и „Хазарбад“ (командир на хилядата). Ударните отряди на сасанидите са съставени от „катафракти“[1] и описаните „клибанарии“[2] на Шапур II от римския историк Амиан Марцелин. При описания поход на император Юлиан през 363 г. катафрактите и клибанариите са тежковъоръжени конници, които се явяват в ролята на  „танковете“ на Античността. Катафракти имат още партите, които преминават в сасанидите. След горчивия си опит с тях, римляните ги оценели и включили в армиите си. През Средновековието катафракти използват и византийците.


[1]  Катафракт от гръцки (брониран,напълно защитен). Синоним за брониран конник, римляните и по-късно византийците ги въвели във своите армии. След като оценили качествата им.

[2] Клибанарий от гръцки (носещи метална пещ).

Сасанидски катафракт в двубой срещу араби и етиопци в битката при Кадисия (636)

   Катафрактите и клибанариите са солидно въоръжени и защитени – бронирани от главата до петите, те са непробиваеми за вражеските атаки. Носят островърх шлем, и „ламелар“. Друга разновидност е плетената броня, тя била по-удобна за носене и защитавала по-добре конника от вражески удари, защото отбивала ударите по-леко. Люспестата броня на катафракта наброява около 1300 парчета метал  достига до четиридесет килограма – едно доста солидно тегло. По-рядко конника носи шлем, който покрива главата и врата, персийският вариант на шлема осигурява пълна защита на конника, защото има процеп само за очите и носа. Конят също носи броня, който е  толкова защитен, колкото своя конник.    Римският историк Амиан Марцелин  служи в армията на Констанций II в Галия и Персия. Той се сражава срещу сасанидските перси под водачеството

на император Юлиан Апостат. Историкът описва гледката на отряд катафракти през IV век :

    „Всички от отряда (персийския) са облечени в желязо, всички части от телата им, броните пасват идеално по ставите им, както и шлемовете по главите им. Никакви стрели не могат да ги застрашат, освен ако попаднат през процепите за очите и носа. Някои от тях са въоръжени с огромни копия, и стоят толкова неподвижно, че човек би си помислил, че са прикрепени за телата им“.

     Катафрактите разчитат основно на огромното си копие (кантос), което на латински се нарича „контус“. Кантоса много прилича на огромните копия използвани от елинистическите армии във фалангите „сариса“.  Копието на кaтафрактите е изработено от желязо или бронз дълго около четири метра. Необходимо е да се държи с две ръце заради големите си размери. Друг вариант за въоръжение на катафрактите е огромен боздуган, а  другата ръка се защитава с малък щит. Разчитат също на меч и лък с колчан стрели.

   В своята биография[1] император Александър Север споменава, че римските легионери побеждават десет хилядната персийска армия, която те (персите) наричат клибанарии. Въпреки, че ударната сила на катафрактите и клибанариите не е с възможностите на  средновековните рицари.Ужасява римляните, които виждат повече от двама повалени. Любопитна подробност е, че има скални релефи изобразяващи персийския владетели участващи в турнири, силно наподобяващи по-късните средновековни рицарски турнири.    Към конницата не можем да пропуснем леката конница въоръжена отново по партски модел с лъкове. Тези конни стрелци са страшна сила и се използват много в ранния сасанидски период. Главното им оръжие представлява голям


[1] Елий Лампридий – един от вероятните автори на “Historia Augustus” – История на императорите е сборник с историята на римските императори от Адриан (117-138) до Карин (283-285).

извит лък, изработен от рог, дърво и сухожилия. Стрелите са дълги около тридесет инча, които изтрелвани от опитен стрелец се оказват смъртоносни. Най-често лъкът се държи с лявата ръка, а се стреля с дясната. Високо ценени са стрелците умеещи да стрелят с двете ръце. Леката конница е облечена по скитски[1] модел (с кафтани[2]. )


[1] Скити, номадско племе от Иранската група.

[2] Кафтан, дълга дреха подобна на рокля от персийски произход.

Сасанидска тежка и лека конница. Забелязва се причудливото устройство Панджаган

    По ирония, персите никога не използват монголския тип лък, който използва палеца за изтрелване на стрели. Има теории, че персите не смятали монголския лък за по-съвършен. За по-голяма ефикасност при битка, било измислено устройство наречено „Панджаган“ (четворно устройство). Устройството подобно на арбалет позволявало да се изтрелват по четири стрели наведнъж.

Край на Първа част

Използвана литература:

  1. Osprey publishing “Sasanian elite cavalry”.
  • В. Л. ДМИТРИЕВ “ВОЕННОЕ ДЕЛО САСАНИАСКОГО ИРАНА

и история РИМСКО-ПЕРСИАСКИХ войн”.

  • Men at Arms “Rome’s Enemies – Parthians and Sassanid Persians”.
  • Touraj Daryaee “Sasanian Persia – The Rise and Fall of an Empire”.
  • Жан-Пол Ру “История на Иран и иранския народ”.

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*