Късноантичният епископ – харизма, лидерство и престиж

Периода на Късната aнтичност  (IV – VI) бележи дълбоки политически, социални и религиозни промени[1] в Римската империя. Те са причинени от редица фактори, които разклащат сериозно целостта на  империята. Промените разтърсват из основи всички слоеве на огромната държава, които създават усещането за несигурност в населението. В това враждебно и несигурно време населението има опора, фигурата на епископа – стожер на християнството.    Преживявало няколко века преследване и опити за унищожение, християнството бързо набира скорост след издаването на едикта за толерантност на Галерий през 311 в Никомедия[2] и Медиоланският през 313 г. Никейският събор през 325 г, бетонира постулатите на християнството, които стават равносилни на закон. Събора успява да реши много належащи проблеми надвиснали над християнството, но се проваля с разногласията, които циркулират в църквата. Никейският събор издига и приема фигурата на епископа като основна единица на църквата. Три са основните фигури през Късната античност: императора, светеца и епископа. Тези три фигури са натоварени с


[1] След края на кризата в Римската империя от III век, император Диоклециан успява да стабилизира държавата. Неговите реформи променят огромната държава, която преминава от период на принципат във доминат. Империята изоставя много от своите добре познати типично римски институции, други са променени. За да спре сепаратизма в своите територии Диоклециан измисля тетрархията, която поделя властта между двама августи и двама цезари. Надеждите му не се оправдават, защото тази практика създава предпоставки за още по-голямо разцепление. Едно е сигурно – Римска империя се превръща в държава от източен деспотичен тип, близък до Сасанидска Персия.

[2] Един от основните извори за ранната история на християнството и епископската институция е списъка “Liber Pontificalis”. Откриваме информация, че „през III век в Рим има само един епископ, но има четиридесет и шест презвитери седем дякона, седем поддякони, четиридесет и двама послушника…“

огромна сила, влияние и отговорности[1]. Никейският събор взема решение църковната йерархия да се дели на свещеници, дякони, презвитери и епископи. В годините след събора влиянието и авторитета на епископите нараства. Епископа е свързващото звено между светската и църковна власт, представител на миряните пред Христос, който е длъжен да се нагърби с техните грехове.

   Всъщност думата използвана за този важен пост откриваме най-рано в „Учението на 12-те апостоли“ или познато още като Дидахе[2]. Според него нищо не може и не трябва да се извършва без епископ, защото той е пряк потомък на апостолите. Ранното християнство прилича на една затворена консервативна община, която търпи големи промени през Късна античност.      Какво всъщност представлява длъжността на епископа, какво образование изисква за да заемеш тази престижна длъжност и с какво се занимава?     Повечето епископи произхождат от знатни родове (сенаторски или магистрати , жреци познати като curiales). С узаконяването на християнството през IV век, мнозина членове на градският елит се „преквалифицират“ в епископи. Езичеството започва бавно да чезне, докато християнството заема достойно място. През V и VI век издигането на епископ от сенаторски или род на магистрати става традиция, защото, обикновено златните родове разполагат със значителни финансови ресурси, имат достъп до отлично образование. Въпреки разнородните задължения, които изпълнява епископската длъжност, църквата не се грижи особено за образованието на своите служители, освен да имат елементарна грамотност[3]. Повечето от епископите получават своето образование по реторика, право, история, философия много преди да станат част от църквата.


[1] “Holly Bishops in Late Antiquity”, 2005, Claudia Rapp

[2] Най-ранната позната християнска доктрина, написано в Сирия и датирано около II в. Споменава се от Евсевий Кесарийски.

[3] Умения по четене и писане.

Като част от градският елит, тяхното бъдеще посредством добро образование е улеснено, за разлика от простолюдието.

          Късноантичният епископ, не може да се оплаче от липса на занимания, неговите задължения са разнородни като се започне от обичайните религиозни и се стигне до финансиране на строителни проекти. Самият той е начело на диоцез, сблъсквайки се с редица проблеми и задължения. Той се грижи за финансовото състояние на диоцеза, през него минават юридически, запитвания и проблеми, финансиране и изграждане на строителни обекти като църкви, базилики, административни сгради, крепостни стени. Често влиза в ролята на меценат, дипломат при вражески народи, посредник при война, съдия, обвинител, арбитър по спорни въпроси, осигуряване на храна по време на глад, опрощаване на данъци и такси спуснати от императорите. Разбира се религиозните задължения не отстъпват по сложност и важност на светските – задължен е да се грижи за духовното развитие и спасение на своето паство. Съблюдава за запазване на доктриналното единство и при всяка промяна от установените никейски норми се санкционира.    Заради своята позиция, епископите са уважавани и търсени при най-различни проблеми. Те имат правото да се намесват във светски дела и да отменят решения на имперският съд. Тези прерогативи на църковните служители произлизат още от времето на Константин Велики, който им дава широки правомощия.  Самият император Константин ги смята за viri illustres[1], обръща се към тях с gloriosissimus. Друга важна привилегия, която получават е възможността да пътуват свободно и бързо из пределите на империята cursus publicus. При специални случаи те получават възможност дори да ползват  транспорта предназначен за имперската поща. Римският историк Амиан Марцелин


[1] Титла използвана през Късната античност, давана на висшите сенатори.

отбелязва с ирония, че „ Констанций II, след множество неуспехи да наложи възгледите си по религиозни въпроси, единственият му успех е пощенската служба“[1].

          Като областни управители, епископите имат резиденция/ дворец. Но може ли божи човек да живее в дворец и да не бъде в разрез с християнските догмати? Късноантичните епископи доказват, че може без да се създава проблем. Епископската резиденция наречена episcopium, първоначално се намира в периферията на града, за да не заема централно място. В края на V това положение се променя, заемайки централни места в градовете. Като цяло археологическите находки на епископски резиденции са рядкост. Това, което прави впечатление е, че разполага с множество статии като отличителна черта на всички епископски комплекси е наличието на голямо правоъгълно помещение с апсида или тетраконх. Такова помещение служи за църковни служби, литургии и съдебни процеси.     Резиденциите разполагат с базилика, баптистерий, помещение предвидени за селскостопански стоки, които са под юрисдикцията на църквата. Някои помещения на епископската резиденция са украсени с мозайки. Епископският комплекс разполага с частна баня, която е се смята за лукс. Някои епископи имат по няколко резиденции – такъв е случая с епископа на Равена – Максимиан, който живее през VI в., по времето на император Юстиниан. От творбата на Андреа Равенски, Pontificalis Eccelesiae Ravennatis, научаваме, че Максимиан има на разположение два епископски двореца – единият „ в базиликата Сан Евусебиус, двореца е построен от епископ Унимундус, по времето на крал Теодорих; другият е епископският дворец към църквата Свети Георги,


[1] Ammianus Marcellinus, Histories 21.16.18.

построен по времето на арианите. Тези дворци просъществуват[1] до наши дни, но са съборени преди двадесет и шест години по заповед на епископ Валерий. От останките на дворците построява сграда носеща името Нов дом или Валерински дом[2].“

          Църковните служители, включително епископите могат да избират да бъдат съдени изключително пред църковен съд, вместо светски. Тези привилегии и други своят в основата на средновековното могъщество на църквата. Благодарение на франките и тяхната държава, които изповядват ортодоксалното християнство, успяват да създадат централизирана църква. Типични примери за епископи на запад, които са въплъщение на средновековните, упражняващи пълен контрол над град или територия са Мартин от Тур и Амброзий Медиолански.

 Заради големият си престиж и вяра, че липсва корупция в епископската длъжност, голяма част от миряните предпочитат да използват услугите на църковен съд или т.нар. епископски съд episcopalis audientia, вместо светски. Населението се плаши силно от светските съдилища, защото там наказанията са жестоки като се започне от бой с камшик минавайки през физически труд в мина, стигайки до изгаряне на клада. Въпреки положителната слава на епископските съдилища като институции, където няма жестоки наказания. Има запазено сведение от самият Марцелиний Картагенски, близък до Августин Блажени, който описва наказанието на група мъже обвинени в убийството на свещеник. Обичайното наказание за такова провинение е смърт, но те са помилвани и получават присъда – принудителен труд[3].


[1] Авторът има предвид периода в който живее IX век.

[2] Agnelus of Ravena, “The Book of Pontiffs of the Church of Ravenna”, p.185-186.

[3] Episcopal courts in Late Antiquity, p.163, John Lamoreax.

В Теодосиевият кодекс[1] откриваме отделен титул (CTh.1.27.1), разглеждаща епископската юрисдикция. Този титул е записан още по времето на император Константин и се датира от 318 г. Той дава много широки правомощия на епископите, като издига епископските съдилища над светските.  В него е записано, че „съдията, по силата на своята длъжност трябва да следи, ако делото бъде отнесено до епископски съд, да не го разглежда; и ако някой е пожелал да се обърне към християнският закон (legem christianam) и да спазва решението на този съд[2]…“  Има още един титул, които разглежда епископските съдилища – „За епископите, за църквите и клериците“, където е упомената, че трябва да се спазват канони от предишните  църковни събори[3]. Любопитна подробност е правото на епископа да избере свой заместник при дело т.е да делегира права дякон или презвитер. В житието на Епифаний Кипърски има точно такъв случай. Забелязва се разликата между това, което проповядва апостол Павел[4] по повод епископите и правомощията, които дава император Константин. Апостолът вижда в тях просто помирители, докато имперският закон ги превръща в съдии[5].             В Оксиринските папируси открити в Египет в края на XIX век се откриват различни правни казуси  с решително участие на епископи. Някои от случаите са типични битови, докато други са сериозни, близки, които много приличат на днешните. Така откриваме случай при, който има обвинен за кражба за християнски книги, при друг случай съпруга се оплаква от нейният съпруг, който


[1] Сборник със закони издаван още от времето на император Константин  (312) до император Теодосий II (437).

[2] „Религиозната толерантност в древността“, сборник статии и доклади 2013-2014, стр. 90.

[3] ЛИБИ, том I, 1958, XVI.2, 45.

[4] “Верни са тия думи: желае ли някой епископство, добро нещо желае. Но епископът трябва да е непорочен, мъж на една жена трезвен, целомъдрен, скромен, почтен, страннолюбив, поучлив…“ Първо послание на свети апостол Павла до Тимотея, Гл. 2, ст.1-2.

[5] “UIS ROMANUS”, 2015, p.5.

не полага грижи за семейството си[1]. В т.нар. Мичиганска колекция (папируси) попадаме на случай от VI век, при който епископ Леонтий уведомява, висш член на градският елит, за своето решение по съдебно дело. Запазено е пълното писмо на епископа към Теон куриалис (писмото е преведено от старогръцки на английски).[2]

          Не винаги епископите се славят с уважението и любовта на местното население – епископ Максимиан родом от Пула в Далмация, изведнъж бързо израства в църковната йерархия. На четиридесет и осем години е дякон, но след визита при император Юстиниан, става негов приближен и скоро е избран за епископ на Равена, защото старият е починал. Изпратен с големи надежди и почести в Италия, неочаквано местното население не го посреща, не желае да разговаря с него и дори не го приемат за свой духовен баща. С хитрост той съумява да обърне местното настроение в своят ползва – успява да спечели на своя страна местните големци канейки ги на богати вечери. След известно време ситуацията се променя в ползва на Максимиан. Оказва се, че той е доста достоен за този пост, въпреки, че е препоръчан от ромейският император. В изворите остава като човек грижещ се за духовното развитие на своето паство, той движи много строителни проекти свързани с църкви в Равена. Успява да разпространи християнството още повече сред народите в Италия[3]. Отношението към него е плод на човешките предразсъдъци.           Епископ Максимиан не е само епископ, той е меценат и както излиза е начело на Равенския екзархат. Император Юстиниан му дава големи права да се разпорежда със съдбините на екзархата. Няма да е пресилено ако кажем, че в


[1] Holly Bishops in Late Antiquity.

[2] A Christian Letter from the Michigan Collection, James G.Keenan.

[3] Повече информация за живота и делото на епископ Максимиан, може да откриете в “Pontificalis Ecciesiae Ravenatis” на Андреа Равенски.

негови ръце са църковната и светската власт в Италия. Опирайки се на изворите, където епископите са насърчавани да упражняват своята власт, Максимиан е заместник на императора в Италия.

          Отношението на официалната църковна власт към светците и светите хора е твърде противоречиво. Те не ги забраняват  стига да не са отклоняват от официалната доктрина, при поява на нов винаги се разглежда със съмнение, но в същото време, църквата прави опити да контролира светите места, където те живеят. Светците в Сирия и Египет са феномен за територията на Римската империя, опитвайки се да защитават, действайки като защитници и застъпници на местното население. Това създава конфликт с официалната църковна власт, която смята, че само тя има право да бъде защитник и застъпник на миряните. За разлика от светците, епископите имат по-голям кръг от дела, защото разполагат с почти неограничен финансов ресурс.

          Позволяват ли си епископите да се обличат разкошно след като живеят в красиви резиденции и огромни богатства, които са на тяхна страна, как изглеждат всъщност епископите? Като посредници между Бог и хората, епископите имат нужда от специално облекло за да извършват своите духовни задължения и ежедневни дейности. Всяка дреха носена от тях и използвана при християнски ритуали носи в себе си символизъм и смисъл. Благодарение на историческите възстановки имаме възможност да надникнем над тази потънала в тъмнина тема, а именно как изглеждат и какви дрехи носят епископите. Голяма част от римските дрехи от Късна Античност стават богослужебни за всички служители на църквата. Дрехите на епископите подобно на останалите римски дрехи се тъкат на огромни станове, достигайки до три метра. Използват

се основно ленени и вълнени платове, защото са по-евтини и достъпни, вълната пази от жегите и студовете. По-лесно се обработват при боядисване, като се ползват естествени бои, които може да бъдат цветя, семена или скали. Ленените платове основно са ползват за туники, но църковните дрехи също могат да бъдат изработени от такъв плат.

  Информация за облеклото и визията на епископите намираме в иконографски  (статуи, мозайки, стенописи), литературни източници (папируси, пергаменти) и археологически находки. Най-долната дреха носеха от епископите е просто дълга туника ленена туника с дълги тесни ръкави, която се носи и от обикновените римляни. Върху нея църковният служител носи дълга бяла дреха с доста обемисти ръкави, наречена стихар (от гръцки). Стихарът е украсен с дълги тънки ленти започващи от рамената достигайки до долната част на дрехата. Те са наречени клави и са типична украса за римските дрехи от късна античност. Като цветова гама могат да бъдат черни или червени ( за червените има теории, че са членове на сенаторските фамилии).  Епископите от IV-V век почти не ползват коприна в своето облекло, защото до VI век, когато ромеите започват да произвеждат сами е скъп продукт (и след това дори). От средата на VI виждаме в мозайките от Равена, епископ Еклесий носи върху лененият стихар луксозна дреха, която се идентифицира на копринена. Кръглата украса ни показва, че е от коприна, носеща името медальони. Подобна украса е типична за по-късните векове в ромейското облекло, което навлиза от изток (Сасанидска Персия). Тази дреха се нарича далматика и винаги е богато украсена и луксозна. Най-отгоре се носи дълга наметка, която може да варира откъм размери, вид и цветове. По иконографските източници най-разпространеният цвят е кафяв или бежов, но има доказателства и

и за други цветове като зелено[1] и златисто. Наметката, която покрива почти изцяло тялото и ръцете се нарича фелон и е спомената още от Свети Павел, който я забравя при гостуване. Фелона може да бъде подобен с качулка точно като наметка или с отвор за главата. Нито една църковна служба не може да се проведе без дълга вълнена лента  – омофор, който символизира епископският сан и изгубената овца, която е открита от добрият пастир. В по-ранните векове омофора е украсен с основно с елементарни бродирани кръстове. Отново през VI век бродериите се усложняват. Пекторалният кръст е неизменна част от църковното облекло. Епископите носят много характерни панталони за късната античност, които са със съединени чорапчета. Обикновено се наричат от реконстуркторите панталони тип Торсберг, защото са запазени като находка. Отворените обувки са  носени от елита на градовете наречени кампаги. Тази визия се запазва до към VII век, когато бавно започват да се изменят църковните дрехи като във всеки век се добавя по един нов елемент.   Епископите са важен елемент от историята и развитието на римската империя, които се проявяват като големи държавници. Опирайки се на своето образование, финанси, ораторски умения, жизнен опит, епископите спомагат активно за развитието на цели области (диоцези). Въпреки противоречивите сведения за тях, повечето са пазители на християнската религия, срещу езически и неортодоксални влияния. Стараейки се да засили тяхното влияние императорите след Константин Велики им дават големи привилегии изкачвайки се в йерархията. Навярно градовете през късната античност биха изглеждали доста по-различно ако не са епископите в ролята на патрони и меценати, които стимулират строителството. Епископите остават в историята като първите


[1] Зеленият цвят символизира изгубената християнска душа, която се натъква на утолява жаждата си при епископа, който е сравнен с оазис.

мултифункционални държавни служители способни да изпълнят всяка задача с голяма доза страст и желание. С право могат да бъдат наречени двигател на прогреса през IV – VI век.

Библиография:

  1. Holly Bishops in Late Antiquity, The Nature of Christian Leadership” Claudia Rapp.
  2. “The Bishop of Rome in Late Antiquity” Geoffrey D.Dunn.
  3. “Egypt in Late Antiquity”, Roger S. Bagnall.
  4. “Episcopal courts” John C. Lamoreaux.
  5. “A Christian Letter from the Michigan Collection”.
  6.  “Pontificalis Ecciesiae Ravennatis” Andreas Agnellus.
  7. “Liber Pontificales”.
  8.  “Histories”, Ammianus Marcellinus.
  9. “UIS ROMANUS”.
  10. “Религиозната толерантност в древността“, сборник статии и доклади 2013-2014.”
  11.  ЛИБИ, том I, 1958, XVI.2, 45.

https://istorianasveta.eu/ct-menu-item-21/%D1%85%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%8F%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE/1039-%D0%BA%D1%8A%D1%81%D0%BD%D0%BE%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B5%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%BA%D0%BE%D0%BF-%E2%80%93-%D1%85%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D0%B0,-%D0%BB%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%B6.html