Истинският Свети Валентин
Всяка година 14 февруари е причина за бурни емоции, които разделят голяма част от обществото ни. Едни го заклеймяват като несъвместим католически празник, който няма нищо общо с нашата българска идентичност, приписвайки му най-долни и черни краски. Друга част от обществото се възползва от двойният празник (защото на същата дата се празнува и Трифон Зарезан) за да се възползват от празника. Те не се притесняват от споровете в онлайн пространството, а се забавляват по чисто човешки начин. Защо голяма част от българите реагират толкова бурно на този празник и какво ги притеснява?Липсата на търсенето на първообраза, първоизточника, гмуркането под общоприетото мнение добива сериозни размери. Лепването на етикета „католически“ в мнозина убива в още в зародиш търсенето на първоизточника на 14 февруари. Твърдението, че този празник е чисто католически има своите доводи, защото самата католическа църква по популяризира. Истината е,че първообразът на Валентин трябва да търсим още по-назад, преди появата на католическата църква или православната, във времената когато има само християни.
Кой всъщност е Валентин или както е името му на латински Валентинус, сбор от valorem – стойност и tenens – притежание. Валентинус живее в средата на III век когато християнството бавно си проправя път сред останалите култове и религии в обширната Римска империя. Той е честен презвитер от град Рим, който разпространява новата религия в период, който не е на страната на християните. Размирен период в който славата на империята е отминала, a III век е познат като векът на кризите, управляващите императори остават в историографията като „войнишки“. Наименованието идва от това, че всички владетели произхождат от редиците на армията. Често те се сменят за сметка на един или друг, който може да бъде обявен за узурпатор. В това нерадостно време на варварски нашествия, когато готите засилват своят натиск, но римляните извоюват победата си при Ниш през 269 година, управлява император Клавдий II Готски (268-270).
Информация за живота на Валентинус черпим от средновековният ръкопис познат с името „Златна легенда“ или Legenda sanctorum, списък с агиографии. За негов автор се смята архиепископът на Геноа, Джакопо де Вараджине. Творбата му се преписва постоянно през Средновековието, заради своята важност. Но тя не е оригинална творба, а Джакопо черпи информация за житията на светците от по-ранни късноантични творби. В Legenda sanctorum архиепископът споменава, че ползва Historia Ecclesiastica Евсевий Кесарийски, Historiae Ecclesiasticae Tripartitae Epitome на Касиодор, използван като основен църковен учебник през Средновековието и Historia Scholastica от Пиер Манжер. Този последният ръкопис е средновековен, за разлика от останалите. За тези споменава Джакопо, но историците смятат, че има още ръкописи за, които автора не споменава. Валентинус не се споменава като мъченик в „Анонимен Римски хронограф“ от 354 година, а името му е открито в Martyrologium Hieronymianum, написан между V-VI век.
А за самият период по времето на император Клавдий II Готски, можем да намерим повече данни в Зосим „Нова история“, “Historia Augusta”, Йоан Зонара, „Breviarium Historiae Romanae“ на Евтропий (евнух) и „История на Рим“, написана от Аврелий Виктор.
В „Златна легенда“ пише са свещеника[1] Валентинус, който е привикан при самият император Клавдий II (няма как това да Клавдий от Юлиево-Клавдиевата династия, който не преследва християни, затова най-подходящият кандидат е Клавдий II Готски), защото непрестанно проповядва християнството за сметка на старите римски езически богове. Както обикновено се случва и при други жития на светци, императорът първоначално проявява разбиране, държи се добронамерено, опитвайки се изкуши християнският проповедник. До момента в който младият проповедник предлага на клавдий да приеме християнството. Това разгневява императора, който обвинява Валентинус в незачитане на римските езически богове, твърдейки, че те нямат сила и не съществуват. Сериозно обвинение, което няма как да се размине на християнският презвитер. Това е в абсолютен разрез с военната доктрина на имперски Рим, директен удар по геният на императора, който се обожествява. Въпреки това императора се колебае, той се допитва до своите съветници и офицери, които съветват императора да задържи младият мъж. По време на своят арест в една от офицерска къща той излекува сляпата му дъщеря, което окончателно затвърждава неговата вина в очите на римските власти. Валентинус е екзекутиран малко след това пред на Вия Фламиния на 14 февруари през 280 година. Проблем се явява годината на смъртта му, защото през 280 година не властва Клавдий II, а Проб, но той не се споменава в „Златна легенда“. Друга дата, която се появява е 269 година, която звучи по-правдоподобна.
В средновековният ръкопис не пише нищо за тайното венчаване на римски войници, въпреки забраната, преди да е изтекъл срока за задължителната военна служба. Но такъв закон не е чужд не е нов или непознат за Рим, още от времето на Марий римските войници стават професионалисти, които се задължават да участват в армията тридесет години, до своето пенсиониране. През това време, естествено нямат право на женитба, но находчивите легионери намират начини как да заобиколят този закон. Всъщност според изворите Валентинус проповядвайки християнство той не желае насилие, а мир, нещо типично за християнски проповедник. Той предлага да „събере“ човешкото сърце с Бог, като приеме християнството. По-късните средновековни трактовки и многобройни преписи изменят смисъла на неговото дело.
Първият духовен глава, който установява неговото почитане на 14 февруари е папа Геласий I, който е и епископ на Рим. Това събитие се случва през 496 година. Валентинус или Валентин както остава името му в историята е пример за жертвоготовност, непримиримост, вяра. Също така е пример как едно чисто историческо събитие още от Късна античност, може да бъде заклеймено незаслужено. Незаслужено, защото Балканският полуостров, днешните български земи са били политически, културно и духовно свързани с Римската империя. Затова редовното клише, че празникът на Свети Валентинус е чужд звучи неправдоподобно, знаейки за голямото антично наследство в България.
[1] Някъде може да се намери, че Валентинус е бивш епископ, но обикновено се счита, че е бил презвитер, което е равностойно на свещеник и се използва през Късна античност.
